Нека видим как тая нощ ще се отвори небето ~ Никола В. РАКИТИН
(Димитър Казаков - НЕРОН, На извора)
След вечерята бяхме наклякали към огнището, топлехме се и приказвахме. Стринка дигаше софрата, разтребваше, шеташе. Чичо от вън донесе цепеници и ги наслага в огъня.
– Ама мраз е! – рече той, като седна на одърчето.
– На показ е – добави леля, която, свършила работата си, се подреди също до нас на трикрако столче. – Ако замръзне на следващия ден китката на свещеника, годината ще бъде берекетлия.
– Караконджовците ще си отидат ли към този момент, майко? – запита Липо.
– Тая вечер се свършват мръсните дни. Като се осветят водите, караконджковците ще се пропъдят през девет планини и през девет морета.
– Пацо споделя, че нямало караконджовци – прекъсна я Липо.
– Няма ли? – сопна се Стоян. – Защо не смееше да излезе на открито?
– На, сега ще ида да донеса вода от чучура! – отвърна Пацо, като се дигна да стане.
– Я си спри! Не ща ти анулацията в този момент – каза леля. – Ами вземи на следващия ден лемежа и като се освети водата, да го изкъпеш в реката, та да родят нивите повече. Па вие – обърна се тя към нас, дребните, – ще идете също да се измиете на реката, та да сте цяла година бели и червени.
– Хайде, лягайте си – подхвана чичо, – то за приказките няма край.
– Нека забележим по какъв начин тая нощ ще се отвори небето – замоли Стоян.
– Мамо, истина ли се отваря небето? – запита Липо.
– Тъй казват, чедо, така и аз имам вяра. Който е цветущ да види по какъв начин се отваря небето, то всичко, що изиска в същото време, Господ му го дава. Някога един човек не спал цялата тая нощ и видял в уреченото време по какъв начин за момент се отворило небето. Но богато да изкаже желанието си, той се объркал. Той си бил намислил да каже: „ Дай ми, Боже, ишник жълтици. " Но слисал се и рекъл: „ Дай ми, Боже, шиник глава! " И Бог му извършил желанието – на тоя човек главата му станала огромна като шиник...
Колкото и комичен да беше краят на тази приказка, ние не се смяхме както различен път – някакъв загадъчен боязън ни облада пред чудото, което можеше да се сътвори тая нощ.
И чичо, и леля най-сетне ни принудиха да се приберем в одаята. Прекръстихме се, натъркаляхме се на дългия одър, завихме се с огромната и тежка рогозка и се разприказвахме отново. Но когато се прибра при нас леля и ни сгълча, сгушихме се мълчешком. Вероятно тя беше доста изтощена, тъй като скоро откакто си легна и захърка. Аз бях безсънен, само че не се помръдвах – правех се на задремал. Дълго време усещах, че не са заспали и Липо, и Стоян, които лежаха до мене.
Кандилото в къта мъждукаше трепетливо, отхвърляше сянка по дъсчения таван и изпълваше стаята с загадъчност.
Срещу очите ми беше прозорецът. Вън беше нощ, злокобно безмълвна и мрачна. От време на време се чуваше по какъв начин пукаше покривът от мраз, като че ли някой дебнеше. Как можех да заспя? Бях под внушението на приказката за чудото, което тая нощ се прави. Какви не стремежи се пробуждаха в душата ми, увличаха ме в чудноват мир. Само да се отвореше небето, да светнеше, а аз имах вяра, че ще съумея да изкажа своето предпочитание. Пари? Не, аз нямаше да желая като оня човек в миналото шиник жълтици. Защо ми са пари? Ще почнат да ми завиждат и близки, и непознати, ще бъда недоверчив към всекиго, ще би трябвало да се вардя. Не, благосъстоянието не е благополучие.
Да станех цар? Ще бъда мощен, всеки иска ми се покорява; каквото желая, ще го имам. Но ще бъдат ли удовлетворени поданиците ми, ще облекча ли техните премеждия? Властта не е благополучие.
Веднъж видях един пътешественик, попаднал кой знае от коя земя. Той имаше една дребна, само че чудна свирка, която издаваше небесни звукове. Когато той свиреше, аз усещах, че някакви крила ме подемаха и на душата ми беше леко и ярко. Да имах ей такава свирка, па да тръгнех по света да изсвирвам и да подслаждам людските души с най-чистата наслада!
И замечтан, аз в действителност чувах в себе си странните звукове на тая вълшебна свирка, те ме люлееха в някакво самодоволство.
Кой знае по кое време съм задремал, само че съм спал сладко, надълбоко и мощно, тъй като когато отворих очи, зимното слънце беше проникнало през прозореца и чувах гласа на свещеника, който идеше да ръси у дома. Великото водосвещение беше осъществено.
Снимки: Портретна фотография на Никола Ракитин, 1931 година Източник: ДА „ Архиви “ -Wikimedia Commons
Картина: Аукционна Къща Виктория
